Истината винаги е някъде посредата. Колкото родителят и детето стоят по-близко един до друг - толкова са по-близо и до истината. Сигурно човек трябва да се опита да мисли като тях и да не си забравя детството. Едва ли, обаче, може да се даде готова рецепта. Всеки трябва да намери правилната пътечка. При мене нещата стоят горе-долу така: опитвал съм се винаги, независимо от часа, мястото и това дали съм капнал от работа, да му обръщам внимание и да го изслушвам, ако иска да сподели нещо с мен. Не обичам наказанията и боя като възпитателна мярка, въпреки че последното си е чиста физиологическа необходимост при малките човечета. Накрая, но не на последно място - смеха и веселата атмосфера у дома, независимо от проблемите наоколо. С него е лесно, понеже още от малък си е зевзек и обича хумора, та вечер винаги си ляга след като съм му разказал някоя и друга смешна история или подходящ виц. Няма нищо по-хубаво от това, детето ти да заспива с усмивка. Постепенно и той свикна да разказва разни комични истории от училището или пък нещо случило се по време на игра, така че безпроблемно си споделяме и веселите, а и тъжните неща...
Е, жените внасят "шум" от време навреме в системата с някой и друг шамар, но това е вашата съдба - да вършите най-неприятните ежедневни работи още от първия ден - нахранвай, обличай, приспивай и т.н. За мъжа остава играта и веселбата :))
