По едно време, като фалирах от много акъл, хванах гурбета, иначе нямаше измъкване от кашата. На третия ден след пристигането се продадох като Аутокададжия, след две седмици ме цаниха към Веритас за узаконяване по ISO 9000, на третия месец ме ПРАТИХА в България да водя тема като външен консултант.
Брей, няма да го забравя!
Че и нахакан бях. Иначе изобщо не е мед и масло, ще ти прережат гърлото при първа възможност (нямам предвид буквалния смисъл).
Така че който не е уверен в себе си, хич да не хваща пътеката.
Задаваш въпрос, на който не можеш да получиш еднозначни отговори. Може би това е и целта ти? :))
Доста съм пътувал по света, но винаги с двупосочни билети. Е, на някои билети им изтичаше срока и бях принуден да си купувам нов за връщане, но това са подробности...
На времето, институтът в който работех, ме "продаде" на една финландска фирма за 6 месеца. Когато заминавах за Хелзинки (това беще първото ми по-голямо отсъствие от България) мои приятели, живяли в чужбина, ми казаха, че първият месец било лесно и интересно, но след това носталгията започвала да те мъчи. Действително, след някоя и друга седмица, се появи подобно чувство. Все пак, бях само за 6 месеца там и това чувство не беше особено силно. Когато се върнах, обаче, след няколко месеца ме обхвана същото чувство към града и държавата, в която бях живял само 6 месеца. Странно, нали? И досега спомените ми за там са изпълнени с приятни усещания. Може би, защото имах късмета да бъда там точно по времето на Чернобилската трагедия и така, по волята на съдбата, избягах от опасния прах над България или може би, заради хората, с които контактувах там...
И е полезно, и е интересно, когато има различни мнения по даден въпрос!
Не може всички да мислят по един и същи начин. Това предполага и откровеност
След като аз съм задала въпроса, честно ще бъде и аз да изкажа своето мнение.
Ако човек се чувства реализирам и в обществения, и в личния живот, тогава няма да има нужда нито от билет за заминаване, нито от билет за връщане. Тогава няма да ми нужда от граници!
Дали ще дочакаме това ново време?
Какво ви спира да се върнете там, където сте били щастлив, уважаван? Така бихте подложили и носталгията си на изпитание- доколко е истинска, доколко е силна.
Тя е чувство, което човек би трябвало да свързва не с държавата, в която живее, а със хората, с които общува. Съгласен ли сте?
Опитал съм се много отдавна да изхвърля разни клишета, набити в съзнанието ми по време на детството. Още като малък ме отвращаваше липсата на еднаквост между думите и делата на хората. Учеха ме да обичам много неща, най-вече такива, които все още не разбирах или бяха много далече от необремененото ми и по чисто детски усещане към заобикалящият ме свят. Дори възпитаването в патриотизъм беше провеждано по такъв начин, че аз от рано се опитвах да откривам по-скоро кусурите на родината си, отколкото да се радвам на хубавите неща, които вече "знаех" или по-точно бях "научен" да знам. Почнах да злобея на всяка открита грешка, без да съзнавам, че това беше част от кафеза, в който си летях "на воля"...
Не знам защо ти пиша всичко това, но без него трудно бих обяснил онова, което съм написал най-отгоре.
Все пак, напълно съм съгласен с теб, че идеалният вариант е този, при който човек може така да устрои живота си, че да няма проблеми да отиде където и да е и да се върне когато си поиска.
Мъчно ми е за хората, които са "принудени" да купуват еднопосочни билети и да се правят, че там където живеят е рай...
В България се чувствам като в стар чепик - просто ми пасва.
Даже да си носиш къщата като разни животинчета на гърба, у дома означава и сред приятелите, шума, блъсканицата, дилемата Цар/Костов и магазинчето отсреща, дето не върви, щото продавачката е проклета.
нямам предвид стаи и мебели, дори нямам предвид семейството си (то винаги е с мен - физически или в съзнанието ми)... :)) Приятели или общуването с тях - да!
Обаче усещането за ИСТИНСКАТА принадлежност към дадена среда често е трудно уловимо, поради многото други емоции, затормозяващи съзнанието и управляващи действията ни - егоизъм, финансови проблеми, дори ако щеш - любовта към определен човек. Също така и навиците (не става дума за хигиенните или хранителните) - това страшилище за душата и удобно оправдание за всяка несполука...
А и пустата му човешка природа да харесваш "нещото", чак след като си го загубил, особено ако вече е станало безвъзвратно...
Забравих да спомена приятелите. Може би, защото това е най-въжното от нещата, които формират моя дом :))
Имам ги много, да са живи и здрави, и откривам винаги нови, където и да отида. Радвам се, че мрежата (Интернет) съществува и ми позволява да общувам бързо и лесно с тях...
П.П. За семейството си не говоря, понеже то просто е част от мен самия. А синът ми е най-добрият и велик приятел, с когото някога съм общувал.
И вие, СКИТник, и синът ви сте за благородно завиждане!
Много малко са родителите и децата, които могат да се похвалят, че са прилятели.
А когато не са- всеки вини от тях другата страна.
Истината винаги е някъде посредата. Колкото родителят и детето стоят по-близко един до друг - толкова са по-близо и до истината. Сигурно човек трябва да се опита да мисли като тях и да не си забравя детството. Едва ли, обаче, може да се даде готова рецепта. Всеки трябва да намери правилната пътечка. При мене нещата стоят горе-долу така: опитвал съм се винаги, независимо от часа, мястото и това дали съм капнал от работа, да му обръщам внимание и да го изслушвам, ако иска да сподели нещо с мен. Не обичам наказанията и боя като възпитателна мярка, въпреки че последното си е чиста физиологическа необходимост при малките човечета. Накрая, но не на последно място - смеха и веселата атмосфера у дома, независимо от проблемите наоколо. С него е лесно, понеже още от малък си е зевзек и обича хумора, та вечер винаги си ляга след като съм му разказал някоя и друга смешна история или подходящ виц. Няма нищо по-хубаво от това, детето ти да заспива с усмивка. Постепенно и той свикна да разказва разни комични истории от училището или пък нещо случило се по време на игра, така че безпроблемно си споделяме и веселите, а и тъжните неща...
Е, жените внасят "шум" от време навреме в системата с някой и друг шамар, но това е вашата съдба - да вършите най-неприятните ежедневни работи още от първия ден - нахранвай, обличай, приспивай и т.н. За мъжа остава играта и веселбата :))
И да направите заедно играчка. Може да изглежда много смачкана в сравнение с купешките, ОБАЧЕ!
Ние си имама любима - става за час-два, зарежда се от Нета, принт върху картон, ножица, малко лепило, конец и бамбуков шиш за барбекю, че и наистина плува с малко пластелин в каютата!
Злоба, много си прав за играчките!
Ама тези пусти реклами с електронни новости...
Докато направиме един PlayStation 3, ни се отелват всичките волове
Иначе сме царе на хвърчилата - едно с едно не си приличат! Дори хвърчат, но често падат и то 100% върху тялото на някой отмарящ на пясъка. Голям смях пада преди или след като му се извиниме...
Някои от вас виждал ли е нещо страшно?
Нещо, което дотолкова го плаши, че затваря очи, за да не го вижда?
Аз го правя, правя го непрекъснато.
Но в един ден, ден, който смятах за един от многото, ги отворих.
Исках той, дори и само един, да е различен.
Първото, което виждам е вечерта. Денят си е отишъл.
В съзнанието ми изплува образа на училището,
където децата като мен учат за живота денем и за смъртта- нощем.
В двора, там където се запознаваме с усмивките на своето детство,
Вечерта подслонява нашите сенки, които някой ден ще пораснат, МОЖЕ БИ…
Там ръцете ни неловко не гонят шарената топка.
Там те са усвоили рутината, с която иглите пробождат плътта,
като дават миража, че отровата във вените ни е безсмъртието,
към което всеки се стреми.
И след време става точно това. Разликата е само в това, че тялото този път не ни последва.
Билет за отиване или връщане?
В тази действителност, в която живеем, аз лично се питам- живот или смърт?
Абсурден! Налуден! Шизофреничен!
Но тогава- защо всяко трето дете го избира или сам по себе си детския живот е точно това-абсурден?!
Още не се друсам.
Защо ли?
Защото познавам и един друг живот, различен.
Не го наричам Америка, не го наричам и България.
В училище не ни преподават за него. В книгите също-там той е чужд, там той е на героите.
Този живот е МОЙ, защото е истински!
Защото ТОЙ е моя избор!
Защото ТОЙ е животът, който водя СЕГА!
Защото не е толкова важно как посрещаш смъртта, а как посрещаш живота!
Но как едно малко дете би могло да го разбере, когато всичко около него е поза, фалш, заместител на нещо истинско, поредното пиратско копие, което струва около 5лева и ти позволява да направиш неколкочасен презапис на живота, който ИСКАШ да водиш!
Живот, който ти е втълпено, че ИСКАШ!
И всичко това е, за да бъдеш за другите ГОТИН. Да си винаги МОДЕРЕН.
Но никой не се замисля, че БЯЛАТА СМЪРТ е безсмъртна, за разлика от самите нас.
Тъжно е. Жалко е да умреш, да сложиш край на живота си без да си го живял и без да си го разбрал!
Всеки посреща вътрешната си празнота по свой начин, но, ВЪЗРАСТНИ, предпазете ни от онази, която кара живота ни да значи нищо!
ПС
До всеки, който иска да напусне БЪЛГАРИЯ!
Хей, българчета, лесно е да наречеш страната си скапана тоалетна със задръстена канализация, трудното е да се проумее, че България не е територия, която заема място върху картата, България- това е всеки един българин.
Някои от вас виждал ли е нещо страшно?
Нещо, което дотолкова го плаши, че затваря очи, за да не го вижда?
Аз го правя, правя го непрекъснато.
Но в един ден, ден, който смятах за един от многото, ги отворих.
Исках той, дори и само един, да е различен.
Първото, което виждам е вечерта. Денят си е отишъл.
В съзнанието ми изплува образа на училището,
където децата като мен учат за живота денем и за смъртта- нощем.
В двора, там където се запознаваме с усмивките на своето детство,
Вечерта подслонява нашите сенки, които някой ден ще пораснат, МОЖЕ БИ…
Там ръцете ни неловко не гонят шарената топка.
Там те са усвоили рутината, с която иглите пробождат плътта,
като дават миража, че отровата във вените ни е безсмъртието,
към което всеки се стреми.
И след време става точно това. Разликата е само в това, че тялото този път не ни последва.
Билет за отиване или връщане?
В тази действителност, в която живеем, аз лично се питам- живот или смърт?
Абсурден! Налуден! Шизофреничен!
Но тогава- защо всяко трето дете го избира или сам по себе си детския живот е точно това-абсурден?!
Още не се друсам.
Защо ли?
Защото познавам и един друг живот, различен.
Не го наричам Америка, не го наричам и България.
В училище не ни преподават за него. В книгите също-там той е чужд, там той е на героите.
Този живот е МОЙ, защото е истински!
Защото ТОЙ е моя избор!
Защото ТОЙ е животът, който водя СЕГА!
Защото не е толкова важно как посрещаш смъртта, а как посрещаш живота!
Но как едно малко дете би могло да го разбере, когато всичко около него е поза, фалш, заместител на нещо истинско, поредното пиратско копие, което струва около 5лева и ти позволява да направиш неколкочасен презапис на живота, който ИСКАШ да водиш!
Живот, който ти е втълпено, че ИСКАШ!
И всичко това е, за да бъдеш за другите ГОТИН. Да си винаги МОДЕРЕН.
Но никой не се замисля, че БЯЛАТА СМЪРТ е безсмъртна, за разлика от самите нас.
Тъжно е. Жалко е да умреш, да сложиш край на живота си без да си го живял и без да си го разбрал!
Всеки посреща вътрешната си празнота по свой начин, но, ВЪЗРАСТНИ, предпазете ни от онази, която кара живота ни да значи нищо!
ПС
До всеки, който иска да напусне БЪЛГАРИЯ!
Хей, българчета, лесно е да наречеш страната си скапана тоалетна със задръстена канализация, трудното е да се проумее, че България не е територия, която заема място върху картата, България- това е всеки един българин.
