| Original Message |
Академик Константин Иречек (no login)
Posted Apr 17, 2008 5:35 PM
Академик Константин Иречек
Из "История на българите"
(адаптирано за прочит от страница на Интернет)
Борбата на българите с латинците
На 23 юни 1203 г. при залез слънце пред Цариград се явил флотът на латински кръстоносци; на 300 кораба дошли венецианци, ломбардци, французи и немци (около 30,000 души) да турят край на Византийската империя. Начело на тази експедиция, подмамена тук от първоначалната й цел - Палестина, - бил един от най-хитрите венецианци, слепия дож Енрико Дандоло, непримирим враг на византийците. Тридесет години по-рано, когато по време на война пристигнал като пратеник в Цариград, той бил злодейски ослепен пред входа на приемната зала с помощта на едно изпъкнало огледало, което силно отражавало слънчевите лъчи. Цариград бил превзет не в един ден; борбата - с успех ту на едната, ту на другата страна - продължила девет месеца. В обсадения град императорите били възкачвани и сваляни един след друг. Три пъти прекрасната и горда източна столица потъвала в пламъци, и то все от огньовете на обсадителите. Най сетне на 13 април 1204 г. кръстоносците станали господари на града след жестоко клане и ужасни грабежи. Граф Балдуин Фландърски, благочестив и храбър герой, но лош политик, получил императорската корона в черквата "Св. София". Завоевателите веднага се заловили да доразрушат Римската империя; една година им била потребна, за да си постигнат целта. Само на три места още гърците отстоявали независимостта си - в Трапезунд - в новата империя на Алексий Комнин, в Епир - в току-що основаната държава на Михаил Ангел, и в Никея, в която византийски бежанци се събрали около император Теодор I Ласкарис. Всички останали части на империята били вече под франкска власт. Венецианците завзели много острови и пристанища. Бонифаций, благородният Монфератски маркграф, основал свое полунезависимо кралство в Солун. Върху древната класическа почва на Елада възникнали нови княжества - Атинско, Ахайско, Наксоско и др., в които френско и италианско дворянство вече господствували от новопостроените си рицарски замъци над местното гръцко население. Нигде в Европа тогава не е могло тъй свободно да се развива рицарството, както в тези нови източни латински държави. Много недостойни членове на дворянството се стучали там, та в непрекъснати борби с гърците да водят романтичен, пълен с приключения живот. Дори и латинските свещеници, за възмущение на гърците ги придружавали и в бойни ризници и на коне участвували във всички походи.
Чрез тоя преврат изведнъж се променило и положението на Калоян. Още през време на обсадата на Цариград от латинците той им обещал (през февруари 1204 г.) да им се притече на помощ със 100,000-на войска, стига да го признаят за крал на България и да му дадат корона. Предложението му, обаче, било отхвърлено. Между това папа Инокентий III изпратил в Търново кардинал Лъв с кралска корона. В крепостта Кеве (Кубин при Панчево) на Дунав кардинал Лъв, с нетърпение очакван на другия бряг от тълпи българи, бил задържан по заповед от Емерих от маджарите и освободен по настояване на папата. Кардиналът по такъв начин пристигнал в Търново и на 7 ноември 1204 г. ръкоположил архиепископ Василий за примас на България; преславският и велбъджският митрополити получили палиум, а епископите бдински, нишки, браничевски и скопски - митри. На следния ден (8 ноември) била извършена от кардинала и тържествената коронация на Калоян. Освен корона, той получил от папата още скиптър и знаме с образа на св. Петър, а също и позволение да сече пари със своя образ. В благодарственото си писмо новокоронясаният крал молел папата да се яви като посредник в спора му с маджарите, а също и с цариградските латинци, с които той прекъснал дружеските си отношения; в случай, че едните или другите предприемели нещо срещу него, той свалял от себе си всяка отговорност.
Това е унията, която дала повод на по-новите православни писатели да опозорят Калоян. Заплашван от маджари и латинци, той бил принуден по този път да търси, щото титлата му да бъде потвърдена и призната. Впрочем, същата постъпка предприел няколко години след това и сръбския княз Стефан Първовенчани; та нали и албанският княз Димитрий се бе видял принуден да се обърне към римската църква. Неотдавна Голубинский доказва колко умно и хитро е използувал Калоян връзките си с папата. Калоян искал да му се даде императорска или - което е същото - царска корона. Инокентий му дал кралска титла и му пратил кралска корона (regium diadema). Калоян с благодарност приел короната, но не пропущал да се подписва цар (император). Същото станало и със сана на Василий, за когото искали от папата титлата патриарх. Василий получил само титлата примас под предлог, че двете титли са от еднакво значение; а в благодарственото си писмо до папата той пише, че кардинал Лъв го ръкоположил "in patriarcham". Преписката между Рим и Търново страдала не само от липса на безопасност по пътищата, но и от това, че нямало преводачи, които еднакво добре да познават както българския, тъй и латинския език; всички грамоти най-напред се превеждали на гръцки, а след това вече на латински език. Унията не повлияла ни най-малко нито на църковните работи, нито върху обредите и догмите. Калоян, щом получил кралската корона, скоро видял, че латинците не са непобедими, и оттогава малко внимание обръщал както на папата, тъй и на обещанията си.
През юли 1204 г. император Балдуин заминал към земите край българската граница да приеме клетва за вярност от тракийските градове. Стигнал по такъв начин в Одрин и тамошните гърци доброволно го признали. Калоян от своя страна му предлагал да сключат приятелски договор, отишъл да го посрещне и се установил на две левги от латинския лагер. През време на преговорите Калоян поканил на гости Пиер дьо Брасийо (de Bracieux), един от най-добрите рицари. Придружен от трима други рицари, Пиер отишъл в българския стан на отличен боен кон. Там той бил сърдечно посрещнат и угостен от самия цар и болярите му. В разговора с латинците българите се възхитили на тяхната добра кавалерия ("bonne chavalerie") и поискали да узнаят какво ги е подтикнало да дойдат от толкоз далечни страни тук за завоевания. "Та нима не сте чували как беше разрушен великият град Троя?", отговорил Пиер. Преданието за падането на Троя, разбира се, е било познато и на българите, и на куманите [присъствували на срещата] и [всички] много се зачудили, като чули от рицаря, че латинците са потомци на троянците и че са дошли тук отново да завземат наследството от прадедите си. След тази "aventure" Пиер дьо Брасийо се върнал в лагера си.
Преговорите скоро били прекъснати. Според гръцкия историк Никита на Калояновите предложения латинците надменно отговорили, че Калоян дори не би трябвало да се обръща към тях като крал към свои приятели, а само като служител към своя господар, толкоз повече, че претенциите му за власт над страната нямат законно основание. Положително е известно само това, че Бонифаций, като се оженил за вдовицата на Исак, бил готов да се съюзи с маджарите и след няколко недели наистина предполагал (планирал) да воюва с българите, като се
старал да придума за същото и император Балдуин.
През ноември 1204 г., тъкмо когато Калоян бил коронясан вече от папския легат, фландрецът Рьоние дьо Три (Renier de Trit), току-що издигнат във васален пловдивски херцог, влязъл в Пловдив със свита от 120 рицари. Пловдивските граждани - гърци, постоянно безпокоящи се от близостта на Калояновите войници, посрещнали рицарите като освободители. Такова е било маловажното на глед начало на борбата. Сблъскването между българи и франки станало вече неизбежно.
Повод за война с латинците дали самите гърци, понеже повикали Калоян на помощ - завоевателите навсякъде с презрение и оскърбление се отнасяли към гръцките граждани и архонти, като към хора, които въпреки всяка клетва, били винаги готови за измяна поради вродена злоба и вероломство. А когато латинците били доста заети в Мала Азия и Пелопонес, всички тракийски градове изпратили [тайно] пратеници при Калоян, повелителя на толкоз омразните им по-рано българи, и му предложили императорска корона, ако той ги освободи от чуждото иго, и му дали клетва за верноподанство. Българският цар обещал, че ще им дойде на помощ с всичките си сили, и то колкото се може по-скоро. Войната почнала с избиване на франкския гарнизон в Дидимотихон от самите граждани и поради това франките бърже се оттеглили и от Одрин. След един месец император Балдуин се явил пред Одрин, но по стените и кулите се развявали вече български знамена. Докато франките обсаждали града, Калоян със силна войска от българи и кумани се приближавал на помощ на обсадените. Решителният бой настанал в четвъртък, на 14 април 1205 г. Куманският предводител Коцас нападнал франкският лагер, но изведнъж се обърнал в присторено бягство. Макар предишната вечер да било решено на военния съвет още при първа поява на неприятелски конници да посрещнат нападателите не инак, а в сгъстен боен ред, все пак Людовик граф де Блуа (Louis de Blois) с отряд смели рицари се хвърлил да настигне куманите и попаднал в засада. Веднага след това те били заградени от вси страни от врагове като от рой пчели; отвсякъде летели стрели и копия. Стегнатите в железни брони рицари нямали възможност да се движат свободно под тежеста на въоръжението си и падали един след друг. Балдуин се завтекъл да помогне на своите хора, отчаяно се отбранял със секирата си, докато изведнъж изчезнал в ожесточената битка. Граф дьо Блуа, 300 рицари и много войници паднали на бойното поле. Маршал Вилдхардуен и Дандоло до залез слънце отблъсвали всички нападения на българи, гърци и кумани върху лагера пред Одрин и събирали бегълците. През нощта франките запалили много огньове по аванпостовете си и преследвани от Калоян, отстъпили в боен ред към морето и в неделя сутринта стигнали до Родосто. Балдуиновият брат Хенрих, храбър и благороден юноша, бил избран за "байло" (управител) на осиротялата империя; след няколко недели умрял и Дандоло.
И тъй, след изтичането само на една година от Латинската империя в Тракия останали само Цариград, Родосто и Силиврия; Рьоние бил съвсем откъснат в Пловдив.
За участта на Балдуин дълго време никой нищо не знаел, пък и до наши дни тя не е напълно изяснена. Два месеца след битката Хенрих писал на папата, че Балдуин е жив и здрав в плен и че Калоян се отнасял доста добре с него. Папата искал от българския цар да сключи мир с латинците и да пусне на свобода императора, иначе би се натъкнал на много неприятности от страна на латинци и маджари; но Калоян, изглежда, посрещнал папския пратеник не с обикновеното уважение и отказал да изпълни желанието на папата. Балдуин в същата година умрял и не се знае как. Маршал Вилхардуен нищо не говори как е умрял той. Той бележи само, че на бароните било съобщено, какво "император Балдуин умрял като пленник у Калоян". Робер дьо Клари разправя, че императорът изчезнал по време на битката и че оттогава никой нищо не бил чувал за по-нататъшната му съдба. Гъркът Никита разказва, че когато тракийските гърци минали на страната на латинците, Калоян, разсърден заповядал да изведат Балдуин от затвора, в който той се мъчел дълго време в окови, да му отсекат ръцете и краката и да го хвърлят в един трап, в който той умрял след тридневни страшни мъки. По-късният историк Акрополит възпроизвежда старият разказ за Крум и за черепа на император Никифор - Калоян уж също тъй заповядал да му направят чаша от черепа на венценосния му пленник. Алберик пък разказва, че Калояновата жена - куманка - след безуспешни опити да прелъсти красивия пленник и да сломи целомъдрието му, наклеветила го и че по Калоянова заповед той бил жестоко насечен на парчета; този разказ, обаче, много напомня библейската история на Йосиф с жената на Пентефрий. Двадесет години след това във Фландрия се явил псевдо-Балдуин и си намерил много привърженици, докато не бил наказан със смърт в Лил.
През същото време Шишман, Калоянов наместник в Просек,
възползуван от отсъствието на крал Бонифаций, обсадил в съюз с гражданите - гърци кралица Маргарита в Солунската крепост. Още през лятото Калоян дошъл на помощ на обсадителите. Бонифаций бързо се върнал от Пелопонес и при все че успял да спаси Солун, трябвало да отстъпи на българите почти цяла останала Македония. А пък от по-рано още Калоян бил решил да завземе Охрид и други градове и крепости на запад, когато в тях нямало нито латински, нито византийски гарнизони. От Македония Калоян потеглил към Пловдив, в който на повечето от населението, особено на павликяните, омръзнала франкската власт. Рьоние изгорил павликянския квартал и отстъпил в Станимака, на северния склон на Родопа, гдето издържал тринадесетмесечна обсада.
Не се минали и няколко месеца и растящата мощ на българския цар внушила вече на гърците страх за тяхната свобода и народност. Най-близък повод за бунт дали куманите, които не щадели гръцките селища и принасяли в жертва пред идолите си и пленници. В пловдив възстанал Алексий Аспиет, гръцки узурпатор, който обаче нямал достатъчно сили за борба с българите. Калоян го победил и жестоко му отмъстил. На много знатни лица главите били отсечени, дворците опожарени, стените разрушени и красивият дотогава град бил почти изравнен със земята. След това Калоян се върнал в България да усмири избухналото там възстание.
През пролетта на 1206 г. войната се възобновила. Калоянови кумани грабели около Пропонтида и дори пред самите цариградски врати. Хиляди гърци-пленници били заселени край Дунав в села, които били наименувани с имената на разрушените в отечеството им градове и села. Историкът Никита дава израз на скръбта си за цветущите някога градове, превърнати в негово време в купища развалини, и за разкошните полета и градини, запустели сега дотам, че само диви зверове ходили по тях вместо хора. Калоян смятал себе си за призван да отмъсти за злодействата на император Василий II; щом Василий е наречен Българоубиец, искал пък него да нарекат "ромеоубиец". Почти цяла Тракия била в негови ръце с изключение на Виза и Силиврия, които принадлежали на франките, и Одрин и Дидимотихон, гдето управлявал гъркът Теодор Вранас - франкски ленен владетел.
През юли 1206 г. управителят на империята принудил Калоян да снеме обсадата на Дидимотихон. От там латинският "байло" отишъл в Одрин, гдето бил посрещнат с възторг от страна на местните жители. Оттук предприел поход нагоре по долината на Арда, преминал през родопския гребен и освободил обсадения в Станимака Рьоние, чиито войници се хранели вече само с конско месо. Калоян, от друга страна, пак се приближил към Дидимотихон, превзел и разрушил града, но на връщане бил застигнат при Верея (Стара Загора) от Хенрих, който му взел 3,000 обозни коли с всички пленници, които Калоян бил взел. След това франките победоносно потеглили по-нататък по полите на Балкана, разрушили Анхиало на Черно море и близкия град Терма, а Бонифаций пък на свой ред превзел градовете Серес и Драма в Македония. Понеже сега с положителност вече узнали от Рьоние за смъртта на Балдуин, то байло Хенрих, към когото и гърците били разположени [добре], бил коронясан за император.
През следната зима Калоян, комуто гръцкото отцепване повредило много, се надявал да може да поправи станалото чрез съюз с Ласкарис. През пролетта на 1207 г. той обсадил Одрин с 33 метателни машини, но тъй като куманите неочаквано се завърнали в становете си [напускайки бойните действия], принудил се да снеме обсадата. След куманите от него се отделил и Ласкарис, който още прз юни бил се помирил с франките, а преди това пък папата съветвал Калоян да се примири с тях.
Хенрих, използувайки неблагоприятното Калояново положение, нападнал крепистта Авли, в околностите на Сливен, но бил отблъснат при опита си да навлезе в прохода. През юли крал Бонифаций се срещнал с императора при Ипсала край Марица и изработили заедно един план за голям поход против българите. На връщане предприел от Мосинопол (Гюмюрджина) поход към Родопа, попаднал обаче на една българска засада и бил пронизан от стрела. Донесли главата му на Калоян, който твърде много се зарадвал на смъртта на храбрия крал.
Бонифаций оставил непълнолетен син Димитри. Калоян, без да се бави, настъпил към Солун и поставил пред стените му обсадните си машини. Тук обаче неочаквано го настигнала смъртта. Вероятно подтикнат от царицата куманка, пълководецът му куман Манастрас една нощ влязъл в царската палатка, ударил с копието си спящия цар в бедрото и се скрил. Тежко ранен, Калоян завикал за помощ. Манастрас пак се завтекъл от съседната палатка и се престорил на учуден, но царят го обвинил в [опит за] убийство. Манастрас уверявал, че всичко това се е присънило на царя. На следния ден привечер Калоян умрял в страшни мъки. Бързо се разнесъл слух, че сам св. Димитри, солунският покровител, със собствената си ръка убил страшния цар.
Тъй през есента на [26] октомври 1207 г. завърши живота си царят, от когото византийците толкова се бояли, че го нарекли "Скило-Йоан", т.е. кучето-Йоан. Колкото и да са пристрастни разказите на гръцките и латински летописци за него, все пак онова, що пишат, не е лишено от основания. Името му наистина е помрачено от многото му кървави дела, които не могат да бъдат оправдани, но могат да бъдат обяснени само с близкото му общуване с куманите. Както и да е, българите с почит се отнасяли към паметта на своя "велик и благочестив" цар. Той живее дори и досега в разказите не тракийските българи под името "цар Калиянчо".
Понеже се лишили от предводителя си, българите снели обсадата и се върнали в отечеството си, като взели със себе си ковчега с обсоления труп на своя цар. В Търново завзел престола Борил (Burus по франкски), Калоянов сестрин син, вероятно и един от виновниците за убийството при Солун; женитбата му за Калояновата вдовица оправдава това предположение. Законният престолонаследник, младият още Асенов син Иван Асен, избягал с брат си Александър в Русия. Голямото царство започнало да се разпада. С помощта на сръбския велик жупан (по-сетнешния крал Стефан, Немановия син), Стрез изгонил Шишман от скалистата му крепост край Вардар и възстановил държавата си. Слав, Бориловият братовчед, поставил основите на едно ново княжество в Родопа, в планинската крепост Мелник; с вродената си хитрост той се присъединявал ту към българи, ту към франки или към епирци, без да се подчини комуто и да било от тях, а имайки пред очи само собствените си изгоди. Борил по примера на вуйчо си искал да продължи войната с франките и затова сключил съюз с Ласкарис. Но войските му били разпръснати при Верея (Стара Загора) от император Хенрих, а той сам с 33-хилядната си войска бил напълно разбит (31 юли 1208 г.) при Пловдив от 18 хиляди франки. Пловдив отново попаднал под властта на франките и в него господарувал един роднина на Рьоние - Жерар дьо Стрем. Направо от бойното поле победоносната франкска войска потеглила към границите на Славовите владения. Повелителят на Родопската област се явил при крепостта Кричим, целунал ръката и обувката на императора и бил признат за васал, като му обещали дори цялата "la grande Blaquie", т.е. България. В края на същата година Слав пристигнал в Цариград и там получил като важен съюзник не само титлата деспот, но и ръката на незаконната дъщеря на императора. Дружина франкски рицари под предводителството на императоровия брат Евстахий го придружила до родината му.
Едва франките престанали да се страхуват от Калояновите нападения, ето че пък те почнали да се карат помежду си. Бландрат и Буфа, настойници на солунския непълнолетен крал Димитрий, се споразумяли с ломбардските дворяни в Македония, Тесалия и Елада да основат една голяма държава, която да се простира от Пелопонес до Драч и Пловдив. През декември 1208 г. императорът, когото те не признавали, потеглил за Македония под предлог, че отива срещу българите. В последвалата междуособна война серският ломбардски гарнизон повикал на помощ Борил, но поради измяна от страна ма гражданите-гърци императорските войски нахлули в гр. Серес. Едва в 1210 г. настъпило успокоение, когато четиримата врагове на империята - Борил Български, Ласкарис Никейски, Михаил I Епирски и Стрез Просекски побързали да използуват вътрешните й безредия.
В това време в България се развили много важни събития. Богомилството се засилило извънредно много. Ясна представа за развоя на ересите в началото на тринадести век можем да си съставим по съчиненията на италианеца Ренеро Сакони, който бил дълго време патаренски проповедник, но после се отрекъл и като член на доминиканския орден станал дори инквизитор. От Атлантическия океан до Понт имало цели 16 "ecclesiae Catharorum" [?]; три от тях били във Франция, седем - в Северна Италия и три - в славянските земи. Тук към двете споменати вече от нас епископии (Българската и Драговичската) се присъединила още една нова в Босна (Sclavoniae), чийто бан Кулин (златното време на когото и досега се помни и споменава в южнославянските поговорки) дал с миролюбивата си политика на богомилите много по-добро прибежище, отколкото другите с кървавите си войни - въпреки голямото противодействие от страна на маджарите и папата. В малоазиатска Филаделфия имало гръко-богомилско епископство. В самият Цариград имало две религиозни общини - "ecclesia Latinorum et ecclesia Graecorum" , по старата от които била онази на местните жители, а по-новата - на ломбардци и френци. Борил повдигнал гонение против богомилите. Издадена била заповед да се изловят по цялото царство всички проповедници и по-видните привърженици на лъжливото учение. На 11 февруари 1211 г. царят свикал "събор" от духовни лица и боляри от Търново. От заловените някои се отрекли от изповядваното от тях учение; упоритите били наказани според църковните закони и над богомилското учение тържествено била произнесена анатема. Освен това, по заповед на царя бил преведен от гръцки на славянски език "синодикът" - сборник на законите против богомилите.
Още не е добре изяснена същинската причина, която подбудила Борил да вземе такива необикновени мерки срещу тъй силната секта. Предшествениците му не само че не я преследвали, но по наше мнение тя дори е играла важна роля във възстанието на Асен и Петър, а също тъй и във възстанията през единадесети век. Изобщо сведенията ни за вътрешното състояние на тогавашна България са много оскъдни.
Щом затихнали гоненията против богомилите, Борил започнал неприятелски действия против латинците. През април 1211 г. с голяма войска той причакал при Русион (сега Рускьой или Кешан) император Хенрих, когато последният се връщал от Солун в Цариград, но бил принуден да се оттегли. В същото време Стрез нападнал солунските франки, но бил съвсем разбит от тях в Битолското поле с помощта на Михаил Епирски, който една година преди това плячкосвал заедно със Стрез из Южна Македония. През следната есен император Хенрих бил зает с работите в Мала Азия; на 15 октомври 1212 г. гърците там били победени, а вън от това дошло и радостно за франките известие, какво и Борил, който се опитал да се възползува от отсъствието на императора, бил съвсем разбит от латинците с помощта на Слав.
Тези победи много засилили и закрепили мощта на Хенрих. Българите вече завързват приятелски сношения с латинците и за да потвърдят мира, тържествено отпразнували сватбата на императора с Мария, прочута с красотата си Борилова дъщеря (около 1213 г.). Още повече закрепили положението на Латинската империя браковете на две Хенрихови племенници с Ласкарис и с Андрей II Маджарски.
От това време българи и латинци са вече съюзници. Те преди всичко действуват срещу сръбския велик жупан Стефан, учения Неманов син, който взел страната на Стрез - както Борилов, така и Хенрихов враг. И двамата - Борил и Хенрих - дошли до Ниш в поход срещу Стрез, но трябвало да отстъпят, без да си постигнат целта. Стрез, впрочем, успял отново да се помири с латинците и българите; като променил изведнъж политиката си, излязъл да воюва със Стефан, който след Калояновата смърт му бе помогнал, за да си възвърне властта над Западна България. Стефан изпратил напразно брат си Сава, йеромонах, а по-късно архиепископ, при нарушителя на мира, та да го успокои. Стрез в това време бил внезапно убит от едного от приближените си. Легендата, разбира се, пак предава, че злодеят Стрез бил убит от св. Симеон (т.е. от Неманинича, почитан като светия) или пък от ангел, също както Калоян, който според мълвата бе убит от св. Димитрий.
Стрезовите владения по средното течение на Вардар още дълго време се смятали като едно цяло. Дори в 1228 г. се говори за "terra qui fuit de Straces". Българите пеели в черквите си многолетствие за "севастократор Стрез", а сърбите го считали за безбожен злодей.
В 1215 г. Хенрих за втори път потеглил срещу сърбите, а Андрей II, от друга страна, се приближил откъм Маджарско. Стефан, обаче сполучил да се помири с маджарския крал в Равна (сега Кюприя), а след това убедил на една среща в Ниш и латинския император да се оттегли. Целият въпрос бил в един спор за границите на Стефановата държава както откъм Маджарско, така и откъм България.
Император Хенрих умрял на 11 юни 1216 г. С тази смърт и Борил, когото всички Асеновци считали за узурпатор, се лишил от единствената си опора. Законният престолонаследник Иван Асен се върнал от заточение с руски дружини, намерил още много привърженици, разбил царя и го принудил да се затвори в Търново. След дълга обсада Борил се опитал да избяга, но бил настигнат и ослепен (1218 г.).
|
|