Защо не викаме “Ура!” за Косово
==========================
Избра ли България най-подходящия момент да признае Косово? Обществото ни няма еднозначен отговор на този въпрос. Факт е разминаването в реакциите на народа и на властта. Докато управляващите с половин уста ни успокояват, че нищо страшно не може да се случи от този акт, шофьорите ни вече не смеят да влязат в Сърбия. Бизнесмените пък се чудят как да спасят инвестициите в западната ни съседка. Или пък пресмятат с колко ще се оскъпи по-дългият маршрут през Румъния.
Тук не става дума да бъдем адвокати на Белград или да поставяме под съмнение неизбежността на отделянето на Косово.
Лошото усещане, споделяно от мнозинството българи, е, че кабинетът избра неподходящ момент за това.
Точно в разгара на размириците в Косовска Митровица, на прага на изборите в Белград и на засилващите се проблеми в Македония.
Преди месец, когато Косово се провъзгласи за независимо, кабинетът в София увери, че ще каже "да" на новата държава едва след като тя приеме Конституция и закони, гарантиращи правата на малцинствата. Включително и на 20 000 горани, които са етнически българи.
Досега обаче нищо от това не се е случило.
Признахме Косово заедно с Хърватия и Унгария. Защо не изчакахме Румъния и Гърция? На хървати и унгарци не им се налага да минават през Сърбия, за да стигат Европа. За нас обаче това е най-прекият ни път до Брюксел. Инфраструктурата на всички други маршрути е още от Балканската война.
Да не говорим, че у много българи си остава горчивият вкус, че сме предали славяни.
Ровенето назад в историята, за да се оправдае бързането за Косово, изобщо не е уместно. Нормално е да има 1001 повода да мразим и обичаме сърбите. Но това няма да ги направи по-малко наши съседи. А да превърнеш комшията във враг е глупаво и опасно. Защото обратното е много по-трудно, отнема векове и поколения.
|